През 1920 година англиканският мисионер Джоузеф Амрито Лал Сингх управлява сиропиталище в Миднапур, в тогавашната британска провинция Бенгал. Според разказа, който по-късно публикува, жители на близко селище му съобщили за странни създания, появяващи се край вълче леговище. Сингх твърди, че организирал разкопаването на бърлогата и от нея били извадени две човешки деца заедно с малки вълчета. По-голямото момиче било на приблизително осем години, а по-малкото — на около година и половина. Той ги нарекъл Камала и Амала.

Сингх не твърдял, че двете са биологични сестри. Възрастта и външността им били различни, а самоличността и произходът им никога не били установени. Според неговото обяснение те вероятно били изоставени или отвлечени в различни моменти и приети от една и съща вълчица. Тъкмо тази идея превръща случая в съвременна версия на мита за Ромул и Рем и привлича вниманието на журналисти, антрополози и психолози.

В публикувания разказ момичетата са описани като почти напълно лишени от човешко поведение. Твърди се, че се движели предимно на четири крака, отказвали дрехи и приготвена храна, предпочитали сурово месо и били активни през нощта. Сингх пише още, че виели, имали изключително развит слух и обоняние и можели да виждат необичайно добре в тъмното. Тези подробности се превръщат в основата на популярния образ на „момичетата-вълци“.

Амала умира през септември 1921 година, по-малко от година след предполагаемото си откриване. Камала остава в сиропиталището още осем години. Сингх твърди, че постепенно се научила да стои и да върви изправена за кратки разстояния, да приема човешка храна и да произнася ограничен брой думи. Тя умира през ноември 1929 година, като в публикуваните материали причината е посочена като уремия.

Историята получава научна известност не докато децата са живи, а значително по-късно. Психологът Арнолд Гезел използва случая на Камала в книгата си „Wolf Child and Human Child“ от 1941 година, а през 1942 година Сингх и американският антрополог Робърт Зинг публикуват обемистия труд „Wolf-Children and Feral Man“. Книгата представя предполагаемия дневник на мисионера като подробно наблюдение върху развитието на децата.

За психолозите случаят изглеждал като естествен експеримент, който никой не би могъл етично да проведе. Ако дете расте без човешки език, възпитание и общуване, какво ще остане от способностите, които смятаме за естествено човешки? Камала започва да се използва в споровете за ролята на наследствеността и средата, за усвояването на речта и за съществуването на критични периоди в детското развитие. По-късни историци на психологията обаче показват, че учените често използвали случая, за да потвърждават вече изградени теории, вместо първо да проверят надеждността на самата история.

Съмнения има още при първите научни публикации. Разказът не е подкрепен с независимо наблюдение на откриването, а основният свидетел и автор е самият Сингх. Дори ранните му версии не съвпадат напълно. В една публикация той твърди, че момичетата са му били предадени от човек, живеещ край гората, докато по-късната версия описва драматично изваждане от вълча бърлога. Тази промяна е сериозен проблем, защото именно моментът на откриването трябва да доказва, че децата действително са живели сред вълци.

Допълнително затруднение е предполагаемият дневник. Той е представен като запис, воден ден след ден от 1920 година нататък, но е публикуван едва през 1942 година — повече от десетилетие след смъртта на Камала. Няма независимо изготвени медицински досиета, които да потвърдят най-необичайните характеристики, описани от Сингх. Снимките също не доказват живота с вълците: те показват деца в сиропиталището, поставени в определени пози, а не момента на откриването или ежедневие в дивата природа.

През следващите десетилетия различни изследователи защитават или отхвърлят историята. Антропологът Чарлс Маклийн през 70-те години приема, че част от нея може да е достоверна, след като проучва писма и мисионерски документи. Други учени подчертават, че тези материали отново водят предимно към Сингх и неговия кръг, а не към независими свидетели. Затова спорът не е приключил с едно безспорно доказателство, но научната стойност на случая постепенно намалява.

Най-силната критика идва от френския хирург и изследовател Серж Аролес, който след архивни проверки обявява случая за измама. Според заключенията му предполагаемият дневник е съставен след смъртта на Камала, част от известните снимки са инсценирани, а Сингх преувеличава или измисля „вълчите“ особености. Аролес допуска, че Камала е била изоставено дете с увреждане в развитието, чиято история е преобразена, за да привлече внимание и финансова помощ към сиропиталището. Не всички негови отделни заключения са общоприети, но изследването засилва съмненията, че разказът не може да се използва като надеждно научно доказателство.

Това не означава непременно, че Амала и Камала никога не са съществували. Най-вероятно в сиропиталището действително са живели две силно пренебрегвани деца, едното от които умира през 1921 година, а другото през 1929-а. Не е сигурно обаче откъде са дошли, дали са живели заедно преди това и дали изобщо са били виждани сред вълци. Поведение като ходене на четири крака, липса на говор и трудност при общуване може да бъде причинено от изолация, увреждане, травма или крайно пренебрегване и само по себе си не доказва отглеждане от животни.

Затова най-коректното определение е не „двете момичета, отгледани от вълци“, а две деца, представени от своя настойник като отгледани от вълци. Историята им остава важна, но не като сигурен пример за живот сред диви животни. Тя показва колко лесно един необикновен разказ може да бъде превърнат в научен факт, когато изследователите са привлечени от идеята повече, отколкото от качеството на доказателствата.