В северната част на Мексико, където се пресичат границите на щатите Дуранго, Чиуауа и Коауила, се намира затвореният басейн Болсон де Мапими. Част от тази територия е придобила популярност под името „Зоната на мълчанието“ (Zona del Silencio). Според масовите твърдения, в този район радиосигналите затихват, компасите престават да функционират правилно, а местната флора и фауна показват признаци на мутации. Данните от геоложките и историческите проучвания обаче предлагат обективно обяснение за тези феномени, като ги свързват с топографията, състава на почвата и конкретни събития от епохата на Студената война.

Катастрофата на ракетата „Атина“ и възникването на мита

Широката популярност на Зоната на мълчанието започва през юли 1970 г. По това време Военновъздушните сили на САЩ изстрелват тестова ракета „Атина“ от военната база Грийн Ривър в Юта. Поради техническа неизправност ракетата губи контрол, отклонява се значително от курса си и навлиза във въздушното пространство на Мексико, след което се разбива в пустинята Мапими. Ракетата е пренасяла контейнери с радиоактивния изотоп кобалт-57, което налага организирането на мащабна операция по издирване и почистване.

Със съгласието на мексиканското правителство, американски военни екипи пристигат в региона. Те изграждат временна инфраструктура, включително пътища и железопътна линия, за да транспортират отломките и замърсената почва. Строгата секретност на операцията и присъствието на чуждестранни военни предизвикват любопитството на местното население. Скоро след изтеглянето на американските екипи, в пресата започват да се появяват спекулации за необичайни магнитни полета, които са „привлекли“ ракетата. Местни жители, осъзнавайки икономическия потенциал, започват да популяризират региона като туристическа дестинация, насърчавайки разпространението на тези твърдения.


Радиовълни и магнитни отклонения

Твърденията за пълна липса на радиосигнали в региона се обясняват с физичните закони за разпространение на електромагнитните вълни. Зоната е заобиколена от планински вериги, които създават естествени бариери за радиосигналите (особено тези в УКВ и КВ диапазоните). Този топографски ефект на „радиосянка“ се среща в множество планински и пустинни райони по света и не представлява локална аномалия.

Що се отнася до смущенията в компасите, геоложките проучвания показват наличието на богати на магнетит залежи в околните скали. Тези железни руди могат да предизвикат локални отклонения на магнитната стрелка, но не генерират полета, които биха нарушили функционирането на съвременна навигационна апаратура или радиовръзки.


Метеорити в басейна Мапими

Друг фактор, който допринася за репутацията на региона, е високата концентрация на метеорити. През 1969 г., близо до Зоната на мълчанието, пада метеоритът Алиенде (Allende) – най-големият въглероден хондрит, намиран някога на Земята. Той е разпръснал тонове материал на площ от стотици квадратни километри. Преди това, в края на XIX век, в района са открити и фрагментите от метеорита Чупадерос.

Тази концентрация на космически тела не се дължи на гравитационни аномалии, а на характеристиките на терена. Сухият климат, липсата на гъста растителност и бавната ерозия правят пустините идеални места за запазване и откриване на метеорити. Тъмните камъни контрастират ясно на светлата пустинна повърхност, което улеснява тяхното локализиране в продължение на хилядолетия след падането им.



Биоразнообразие в сурова среда

В миналото басейнът Мапими е бил дъно на древния океан Тетис, което обяснява наличието на морски фосили насред днешната пустиня. Въпреки суровия климат, регионът не е мъртва земя, а важен център на ендемично биоразнообразие. През 1977 г. ЮНЕСКО обявява част от пустинята за биосферен резерват.

Твърденията за мутирали видове са научно необосновани. Растенията и животните в Зоната показват типични пустинни адаптации. Най-известният обитател на резервата е пустинната костенурка от Болсон (Gopherus flavomarginatus), която е най-голямото сухоземно влечуго в Северна Америка. За да оцелее при екстремните температурни амплитуди, костенурката изкопава дълбоки до два метра дупки. Друг характерен вид е кактусът Opuntia rufida, чиито бодли придобиват лилав или червеникав оттенък по време на сухия сезон – процес, дължащ се на пигменти, предпазващи растението от интензивната слънчева радиация, а не на радиационно облъчване от космоса.