На 4 април 1943 година 25 тежки бомбардировача B-24D Liberator излитат от летището Солух край Бенгази в Либия. Целта е пристанището на Неапол, използвано от силите на Оста. Сред самолетите е сравнително новият Lady Be Good, принадлежащ към 514-а ескадрила на 376-а бомбардировъчна група. За деветимата души на борда това е първата им бойна мисия заедно. Тя ще се окаже и последната.


Още началото е трудно. Районът е засегнат от пясъчна буря, някои самолети се връщат поради проблеми, а над Италия облаците и лошата видимост допълнително усложняват операцията. Според по-късното разследване Lady Be Good обръща обратно преди да достигне целта или без да успее да изпълни нормално атаката. По време на обратния полет самолетът вече се движи самостоятелно и в тъмнината екипажът губи точната си позиция.

Малко след полунощ пилотът Уилям Хатън се свързва с базата и иска радиопеленг, който да му покаже посоката към летището. Получената информация обаче не решава проблема. Официалното следвоенно разследване стига до вероятното обяснение, че навигаторът е интерпретирал погрешно радиопеленга и самолетът е продължил на юг, след като вече е прелетял над района на базата.


Под тях се простира огромната тъмна либийска пустиня. През нощта почти няма светлини или ориентири и екипажът вероятно продължава да смята, че лети над Средиземно море. Вместо да се приближава към летището, Lady Be Good навлиза стотици километри във вътрешността на Африка. По-късното разследване изчислява, че самолетът е достигнал приблизително 440 мили — над 700 километра — южно от Солух.

Когато горивото е почти изчерпано, деветимата напускат самолета с парашути. Това става около два часа сутринта на 5 април. Осем души се приземяват успешно и успяват да се намерят. Един липсва — бомбардирът Джон Уоравка. Останалите не знаят, че всъщност са дълбоко в пустинята. Те вярват, че брегът и помощта се намират сравнително близо на северозапад.

Без пилоти Lady Be Good продължава напред още известно време, преди да се спусне към пустинята. При удара самолетът се плъзга по земята близо 700 ярда и корпусът се пречупва зад крилата. Въпреки това конструкцията остава удивително запазена. Отворените аварийни люкове, липсващите парашути и спасителни жилетки по-късно ще покажат на следователите, че екипажът е напуснал машината още във въздуха.

Никой обаче не знае къде да търси.


След изчезването е организирана спасителна операция, но търсенето е съсредоточено главно над Средиземно море. Смята се, че Lady Be Good е паднал във водата по време на обратния полет. Не е открита нито отломка, нито тяло и постепенно самолетът и деветимата му души са записани сред изчезналите във войната.

Истината излиза наяве едва 15 години по-късно. През 1958 г. екип на британска петролна компания забелязва от въздуха самолет насред безлюдната пустиня. Първоначално откритието не предизвиква голяма сензация — в Северна Африка има много останки от войната. През март 1959 г. наземен екип достига машината и установява серийния номер. Пред тях стои изгубеният Lady Be Good.

Сухият климат е съхранил самолета по невероятен начин. Част от оборудването е все още в добро състояние. Според доклада една от 12,7-милиметровите картечници може да бъде задействана просто чрез натискане на спусъка, а радиоприемник, свален от останките и поставен в транспортен C-47, работи нормално. Но вътре няма човешки останки.

Това създава нова загадка: ако самолетът е тук, къде е екипажът?

През 1959 г. започва мащабно издирване. Северно от останките са открити ботуши и части от парашути, подредени като знаци, сочещи посоката, в която хората са вървели. Следите показват, че оцелелите съзнателно са оставяли ориентири с надеждата някой спасителен самолет да ги забележи. Търсенето обаче е прекратено, без да бъдат намерени тела.

През февруари 1960 г. работници на British Petroleum попадат на останките на петима от екипажа, на около 85 мили — приблизително 137 километра — северно от мястото, където самолетът е паднал. Сред личните вещи е открит малък дневник на втория пилот Робърт Тонър. Няколкото страници превръщат загадката в изключително тежък разказ за оцеляване.

Тонър записва, че осемте мъже разполагали само с половин манерка вода и малко храна. През деня температурите в пустинята достигали около 50 градуса, а нощем ставало болезнено студено. Те вървели основно през по-хладните часове, почивали и отново продължавали. На втория и третия ден дневникът вече описва слабост, болки и липса на сън. На четвъртия пясъкът уврежда очите им. Въпреки това продължават.

Преди останките им да бъдат открити, специалистите по оцеляване предполагали, че хора с толкова малко вода едва ли могат да изминат повече от 40–50 километра. Екипажът на Lady Be Good достига около 137 километра. Записките на Тонър продължават осем дни след катастрофата. Последното му кратко съобщение е от 12 април: помощ все още няма.

Когато петима вече не могат да продължат, Харолд Рипслингър, Гай Шели и Върнън Мур тръгват напред, за да търсят помощ. Шели успява да измине още около 34 километра. Рипслингър стига още приблизително 42 километра по-нататък, навлизайки сред огромни пясъчни дюни. Техните останки са намерени през май 1960 година.

През август същата година е открит и Джон Уоравка — човекът, който не успява да се присъедини към останалите след скока. Той лежи сравнително близо до маршрута на самолета с все още прикрепен парашут. Следователите заключават, че парашутът вероятно не се е отворил правилно и Уоравка е загинал още при приземяването.

От деветимата е намерено местонахождението на осем. Останките на Върнън Мур никога не са открити, въпреки че издирващите екипи претърсват около 6300 квадратни мили пустиня.

След откриването на самолета се ражда и легенда за „проклятието на Lady Be Good“. Части от машината са използвани в други самолети, някои от които впоследствие претърпяват инциденти. Националният музей на американските ВВС действително документира няколко такива случая, но няма основание те да бъдат свързвани причинно с останките на бомбардировача. Съвпаденията просто добавят нов слой към вече необикновената история.

Истинската история на Lady Be Good няма нужда от проклятия или свръхестествени обяснения. Причината за трагедията е комбинация от лоша видимост, навигационна грешка и погрешна представа за местоположението. Най-необикновеното е друго: деветима души скачат от самолет, мислейки, че са сравнително близо до спасение, а се оказват в една от най-безводните области на света.

Самолетът оцелява в пустинята достатъчно дълго, за да разкаже какво се е случило. Екипажът оставя останалата част от историята по пясъка — чрез дневници, парашути, ботуши и следа от повече от сто километра към север.