В нощта на ноември 1930 г. канадският ловец на ценни кожи Джо Лабел навлиза в територията Нунавут в Северна Канада, търсейки подслон от бруталния арктически студ. Той се насочва към бреговете на езерото Ангикуни, където знае, че има постоянно инуитско (ескимоско) село. Лабел е посрещнат не от кучешки лай или детски глъч, а от пълна, зловеща тишина.
Това, което открива (или поне това, което вестниците твърдят, че е открил), поставя началото на една от най-големите мистерии на XX век – история за цяло селище, което сякаш се е изпарило във въздуха.
Легендата: Празни тенджери, оръжия и разкопани гробове
Според популярната версия на историята, разказвана в десетки книги за паранормални явления, Джо Лабел заварва селото в състояние, което показва, че жителите са си тръгнали внезапно, в рамките на броени минути. Детайлите в разказа му са истински кошмар за всеки изследовател:
Изоставена храна: Над загасналите огнища все още висели тенджери с храна, която била мухлясала и замръзнала.
Оръжията са на място: В колибите били открити пушките на ловците. За инуитите оръжието е въпрос на живот и смърт – никой ловец не би напуснал селото без пушката си.
Трагедията с кучетата: В периферията на селото били намерени седем впрегатни кучета, умрели от глад и затрупани от сняг.
Оскверненото гробище: Най-зловещият детайл бил, че гробовете на предците на инуитите били разкопани, а телата – изчезнали. Тъй като земята била замръзнала като камък, подобно изравяне би изисквало огромни физически усилия, което изключвало диви животни.
Уплашен до смърт, Лабел стига до най-близката телеграфна станция и съобщава на Канадската кралска конна полиция (RCMP). Започва мащабно издирване, но от хората няма и следа. Хипотезите в интернет форумите и до днес варират от масово отвличане от извънземни до атака на митичното същество Вендиго.
Истината: Ехото от Студената война и един предприемчив журналист
Ако историята ви звучи твърде перфектно за сценарий на хорър филм... това е защото тя е точно такава. Колкото и да ни се иска да вярваме в мистериозни полярни портали, официалните исторически и полицейски архиви разказват съвсем различна, чисто човешка история.
Първоизточникът на сензацията
Цялата история тръгва от една статия на журналиста Емет Келехер, публикувана във вестник The Halifax Herald на 29 ноември 1930 г. Келехер е бил известен с това, че обичал да преувеличава историите от полярните райони, за да продава повече тиражи. В неговия оригинален разказ селото е имало едва около 30 жители.
Истинският „бум“ на мита обаче се случва през 1959 г., когато писателят Франк Едуардс включва случая в книгата си „Stranger than Science“ (По-странно от науката). Едуардс решава, че 30 души не звучат достатъчно драматично, и увеличава бройката на изчезналите на 2000 души. Той добавя и детайлите с разкопаните гробове и светещите обекти в небето по време на изчезването.
Официалното разследване на RCMP
Поради огромния обществен натиск и десетилетията спекулации, Канадската кралска конна полиция (RCMP) провежда официално разследване в своите архиви и излиза със строго фактологично изявление, което е достъпно и днес:
Липса на запис: В дневниците на полицията от ноември 1930 г. няма нито един запис за подаден сигнал от лице на име Джо Лабел.
Няма такова село: В района на езерото Ангикуни никога не е съществувало постоянно инуитско селище с подобни размери. През зимата там понякога са лагерували номадски групи от по 5-10 души, но идеята за голям град с хиляди жители в тази част на тундрата е биологично и логистично невъзможна за онова време.
Ловци на истории: Траперът Джо Лабел всъщност е съществувал, но полицията установява, че той е бил новодошъл в региона и е разказал силно украсена история на Келехер срещу скромно заплащане.
В крайна сметка, масовото изчезване при езерото Ангикуни се оказва класически пример за медиен „хоакс“ (измама), който с годините се е превърнал в модерна полярна легенда. Селото никога не е изчезвало, просто защото никога не е съществувало.
Коментари