Вечерта на 4 март 1977 година започва напълно обичайно за жителите на Свищов. Денят е петък, часовниците показват малко след 21:20 часа, а повечето хора са по домовете си – вечерят, събират се със семействата си или гледат телевизия.

Точно в 21:24 часа обаче земята издава дълбок, тътен, който наподобява бучене на преминаващ подземен влак. Миг по-късно всичко започва да се люлее. Осветлението угасва, а в тъмнината се чува оглушителен грохот от чупещи се стъкла, падащи комини и рухващ бетон. Епицентърът на това бедствие се намира на стотици километри – в планината Вранча в Румъния. Но по някаква жестока случайност, най-високата цена за този природен катаклизъм в България е платена именно в Свищов.


Избирателният удар на природата

Когато прахта над града се разсейва, гледката е смразяваща. Повечето къщи и ниски сгради в Свищов са невредими или имат само напукани стени. Три високи жилищни блока обаче – двете общежития на химическия комбинат „Свилоза“ и един голям кооперативен блок близо до центъра – просто липсват. Те са се срутили напълно, превръщайки се в планини от отломки, погребвайки десетки хора под себе си.

Защо едно земетресение, чийто център е толкова далеч, унищожава до основи едни сгради, а оставя съседните непокътнати?

Тайната се крие в начина, по който земята пренася енергията. Вранчанското земетресение е много дълбоко. Когато вълните му тръгват към България, те преминават през меките почви край река Дунав. Тези почви забавят вълните и ги карат да станат дълги и плавни.

Тук се намесва един физичен феномен, който може да се обясни много просто. Ако някога сте бутали дете на люлка, знаете, че трябва да го бутнете точно в правилния момент, за да се залюлее то още по-високо. Ако ритъмът ви съвпадне, люлката лети нагоре. Точно това се случва със сградите онази нощ. Дългите, бавни земни вълни съвпадат перфектно с естествения ритъм на люлеене на високите панелни и тухлени блокове в Свищов. Сградите започват да се люлеят все по-силно и по-силно наляво-надясно, докато носещите им колони просто не издържат на напрежението и се прекършват. Ниските къщи, които имат съвсем друг ритъм, оцеляват без сериозни щети.


Трагедията и надеждата в мрака

Срутването на жилищата оставя над 100 души под руините. В минутите след труса градът потъва в паника, но много бързо тя е заменена от безпрецедентна мобилизация. Още същата нощ, само на фаровете на автомобили и камиони, местните хора започват да разчистват отломките с голи ръце, опитвайки се да чуят стоновете на оцелелите.

В следващите дни към Свищов се насочват военни части, пожарникари и тежка техника от цялата страна. Минни спасители копаят тесни тунели през смачкания бетон, рискувайки собствения си живот, за да стигнат до блокираните. Историите от онези дни са сърцераздирателни – някои хора биват извадени живи след дни, прекарани в малки въздушни джобове под плочите, докато други така и не успяват да бъдат спасени. Официалната статистика отчита 109 загинали в града.


Урокът, платен с животи

След трагедията в Свищов, държавата предприема мащабни проверки. Строителните инженери и сеизмолозите анализират всяка грешка, довела до срутването. Този ужасен инцидент променя завинаги правилата, по които се строят сгради в България. Въвеждат се нови, много по-строги изисквания за устойчивост при земетресения, особено за високите блокове и районите с по-слаби почви.

Днес, почти половин век по-късно, споменът за 4 март 1977 г. в Свищов остава жива рана, но и сурово напомняне, че пред лицето на природните стихии единствената ни защита е знанието и отговорността към това как градим света около нас.