Ягуарунди е от онези животни, които рядко приличат на това, което хората очакват от една дива котка. Няма петна като оцелота, няма масивната глава на ягуара и няма пухкавата опашка на риса. Вместо това тялото ѝ е дълго и ниско, краката са къси, ушите – малки и закръглени, а опашката е почти толкова впечатляваща, колкото и самото тяло. При първи поглед много хора дори не я разпознават като котка.

Научното ѝ име днес обикновено се дава като Puma yagouaroundi. Това само по себе си е интересен детайл, защото видът е по-близък до пумата, отколкото до ягуара. Името „ягуарунди“ лесно подвежда, сякаш става дума за дребен роднина на ягуара, но в действителност тази котка принадлежи към друга еволюционна линия.

Външността ѝ е силно специализирана. Ягуарунди има издължено тяло, което обикновено достига около 50–70 сантиметра дължина, плюс опашка от още 30–60 сантиметра. Теглото ѝ най-често е между 3 и 7 килограма. Козината е къса и едноцветна, което я отличава от много други американски диви котки. Обикновено се срещат два основни цветови варианта – тъмносив до почти черен и по-рижав или кафеникаво-червен. В миналото дори се е смятало, че това са различни видове, но днес е ясно, че става дума за цветови форми на една и съща котка.

Ягуарунди е разпространена от Мексико през Централна Америка до голяма част от Южна Америка. Среща се в разнообразни местообитания – от гъсти храсталаци и галерийни гори до влажни зони, вторични гори и райони край реки. За разлика от някои по-специализирани котки, тя може да използва различни среди, стига да има прикритие и достатъчно храна. Това донякъде обяснява защо видът все още има сравнително широк ареал.

Една от най-необичайните особености на ягуарунди е поведението ѝ. Повечето малки диви котки са предимно нощни, но тази често е активна през деня, особено рано сутрин и в късния следобед. Това я прави малко по-различна от типичния образ на потайния нощен хищник. Дневната активност вероятно ѝ помага да избягва конкуренцията с други по-едри котки и нощни хищници.

Ловува главно на земята, макар че може да се катери. Менюто ѝ включва дребни бозайници, птици, гущери, жаби и понякога насекоми. В някои райони ягуарунди е наблюдавана да ловува и риба или да претърсва гъста растителност край водоеми. Тялото ѝ не е създадено за мощен скок като при сервалите или за засади от голяма височина, а по-скоро за тихо и продължително придвижване през ниска растителност.

Именно тук външният ѝ вид започва да има повече смисъл. Издълженото тяло и сравнително ниският силует ѝ помагат да се движи през гъсти храсти и треви, без да бъде лесно забелязана. Дългата опашка подобрява равновесието, а едноцветната козина е полезна в сенчести, еднообразни среди, където петната не дават особено предимство.

За разлика от по-известните големи котки, ягуарунди рядко е център на документални филми или популярни природни кампании. Това не означава, че животът ѝ е добре проучен. Напротив – тя остава една от по-слабо познатите диви котки на Новия свят. Причината е проста: животното е потайно, движи се в гъста растителност и не е толкова лесно за наблюдение, колкото по-едрите или по-ефектно оцветени видове.

Смята се, че ягуарунди обикновено живее самостоятелно. Възрастните животни поддържат собствени територии, които могат частично да се припокриват. Както при повечето котки, маркирането с миризма и избягването на директни конфликти вероятно играят важна роля в ежедневието им. Женската ражда най-често между едно и четири малки, като ги отглежда в укритие сред гъста растителност.

Макар видът все още да не се смята за сред най-застрашените диви котки в света, това не означава, че няма проблеми. Основните рискове са унищожаването и раздробяването на местообитанията, пътният трафик и конфликтите с хора. В някои селски райони ягуарунди може да бъде убивана, ако бъде заподозряна в нападения над домашни птици. Освен това загубата на естествени укрития прави тази котка по-уязвима, дори когато все още има налична храна.

В миналото ягуарунди е обитавала и части от южните Съединени щати, особено Тексас. Днес положението там е неясно и видът вероятно е изчезнал от голяма част от историческия си ареал в региона. Понякога се появяват съобщения за наблюдения, но потвърдените случаи са редки и това само засилва загадъчния образ на животното.

Ягуарунди не впечатлява с размерите на ягуара или с шарките на оцелота. Нейната особеност е друга. Тя е пример колко различно може да изглежда една котка, когато еволюцията я приспособи не към сила или зрелищност, а към тиха ефективност. Дълго тяло, нисък силует, едноцветна козина и живот сред храсталаци – това е хищник, който не разчита на драматично присъствие, а на способността да остане почти незабелязан.