Вомбатът често е описван като смесица между малка мечка, гигантско морско свинче и булдозер. Въпреки външната прилика той не е нито гризач, нито роднина на мечките. Вомбатите са австралийски торбести бозайници, а сред най-близките им живи родственици е коалата. Съществуват три съвременни вида: голоносият, южният косматонос и северният косматонос вомбат.

Възрастното животно обикновено е дълго около един метър, а по-едрите екземпляри могат да тежат над 30 килограма. Тялото му е ниско, широко и мускулесто, с къси крака, силни рамене и големи нокти. Тази конструкция не е предназначена за бързо преследване на плячка, а за прокопаване на земята. Някои тунели достигат до 30 метра дължина и слизат на няколко метра под повърхността. В тях животното прекарва горещите часове на деня, защитено както от високите температури, така и от зимния студ.

Вомбатите са предимно активни вечер и през нощта. Тогава излизат от убежищата си и прекарват между три и осем часа в хранене. Менюто им включва твърди треви, острици, корени и понякога кора. Предните им зъби приличат на резци и растат през целия живот, което компенсира постоянното износване при дъвченето на груба растителност. За една нощ животното може да измине няколко километра в търсене на подходяща храна.

Макар да живеят сравнително самостоятелно, вомбатите невинаги пазят тунелите си само за себе си. Няколко животни могат да използват една и съща система от убежища, но хранителните им територии се защитават по-строго. Границите се обозначават чрез миризма и изпражнения, оставяни върху камъни, паднали дървета и други забележими места. При среща с натрапник вомбатът може да сумти, да съска, да издава груби викове или да го подгони.

Именно тук се появява най-известният факт за животното. Голоносият вомбат произвежда малки изпражнения с плоски страни и отчетливи ръбове. Те не се оформят от квадратен изход — анатомията на животното е напълно нормална. Кубичната форма се създава още в последните участъци на червата, където хранителната маса се придвижва изключително бавно, губи голяма част от влагата си и е притискана от зони с различна еластичност.

Изследователите установяват две по-твърди и две по-гъвкави области по обиколката на червото. При последователните мускулни съкращения те оказват неравномерен натиск и постепенно образуват плоски повърхности и ъгли. Така формата се създава без твърда матрица — нещо, което предизвиква интерес не само сред биолозите, но и сред учени, работещи с меки материали и медицинска диагностика.

Често се твърди, че еволюцията е направила изпражненията кубични, за да не се търкалят по склоновете. Това е възможно обяснение, но не е окончателно доказано. Известно е, че вомбатите ги поставят на високи и забележими точки и ги използват за мирисова комуникация. Кубичната форма вероятно им помага да останат на място, но учените подчертават, че все още не знаят със сигурност защо тази особеност се е развила.

Друга необичайна адаптация е торбичката на женската, която се отваря назад. При кенгуруто отворът е насочен напред, но за животно, което постоянно копае, това би означавало вътре да попадат пръст, камъчета и корени. Обратната посока предпазва малкото, докато майката разширява тунела пред себе си. Обикновено се ражда само едно малко, което е дълго под три сантиметра и тежи около един грам. След раждането то само пропълзява до торбичката и остава в нея между седем и десет месеца.

Вомбатът разполага и с необичайна защита. Задната част на тялото му е покрита с дебела кожа и здрава хрущялна тъкан. Когато бъде преследван, той може да се прибере в тесен тунел и да блокира входа с гърба си. Така нападателят трудно достига до главата и корема му. Има описания как животното притиска куче или друг хищник между задната си част и стената на тунела, но популярното твърдение, че редовно „разбива черепи със задника си“, е сензационно преувеличение на реален защитен механизъм.

Не всички вомбати се намират в еднакво положение. Голоносият вид все още има широко разпространение в Югоизточна Австралия и Тасмания, макар ареалът му да е станал по-разпокъсан. Животните страдат от загуба на местообитания, сблъсъци с автомобили, нападения от диви кучета и саркоптична краста — заболяване, причинено от акари, което може да доведе до тежки кожни увреждания и смърт.

Най-тежко е положението на северния косматонос вомбат, който е определен като критично застрашен. Някога видът е бил разпространен в части от Куинсланд, Нов Южен Уелс и Виктория, но загубата на местообитания и конкуренцията с внесени тревопасни животни свиват популацията му до няколко защитени района в Куинсланд. Австралийските власти оценяват числеността му през 2021 година на около 315 животни в две популации.

Вомбатът изглежда спокоен и дори комичен, но почти всяка част от тялото му е приспособена към труден подземен живот. Лапите копаят, непрекъснато растящите зъби обработват жилавата трева, обърнатата торбичка пази малкото, а здравата задна част превръща тесния тунел в защитена крепост. Дори прочутите кубични следи не са природна шега, а резултат от необичайна анатомия и сложен процес на храносмилане.