Иван Мишуков е само на четири години, когато през 1996 г. напуска дома, в който живее в Реутов край Москва. Различните разкази за семейната му среда се разминават в подробностите, но се обединяват около картина на бедност, алкохол и нестабилни отношения между възрастните. За детето улицата изглежда по-поносима от живота в жилището, от което си тръгва.

Русия през 90-те години преминава през тежки икономически и обществени промени. Иван се оказва сред бездомните хора и деца около столицата, без постоянен подслон и сигурен източник на храна. Той проси, събира остатъци и прекарва нощите в дворове, входове и други места, където може временно да се скрие от студа.

По улиците момчето започва да се приближава до група бездомни кучета. Вместо да пази цялата намерена или изпросена храна за себе си, той отделя част от нея за животните. Постепенно те свикват с присъствието му и го допускат до себе си. Според ранните разкази за случая Иван спял до тях през студените нощи, а телесната им топлина му помагала да преживява зимата. Кучетата също реагирали агресивно, когато непознати се опитвали да се доближат до него.

Тази връзка често е описвана като своеобразно сътрудничество. Иван намира храната, която може да бъде споделена, а кучетата му дават защита и място сред групата. В популярните публикации той дори е наричан „водач на глутницата“. Тази формулировка идва от неговите спомени и от по-късни преразкази, но не може да бъде проверена като точно описание на йерархията между животните. По-сигурното заключение е, че кучетата са го приемали и защитавали.

Службите научават за момчето, но извеждането му от улицата се оказва трудно. Според разпространения разказ полицията прави няколко опита да го задържи, но Иван бяга, а кучетата застават между него и преследвачите. Накрая животните са примамени с храна в затворено помещение, което позволява на полицаите да отделят момчето от тях. През 1998 г., когато е на около шест години, Иван е отведен в детски приют.

Съществуват различни версии за точното място и начина на залавянето — в някои става дума за ресторантска кухня, а в други за магазин или складово помещение. Това е един от примерите как добре документираното ядро на историята постепенно е обрасло с подробности, които невинаги могат да бъдат проследени до полицейски или социален архив.

След извеждането му медиите бързо започват да го наричат „кучешкото момче“ и „московския Маугли“. Определението е запомнящо се, но създава погрешна представа. Иван не е отгледан от кучета от най-ранно детство и не губи напълно човешката реч. Преди да излезе на улицата, той вече е прекарал около четири години сред хора и е научил руски език. След кратък престой в приют успява да започне училище и да се върне към сравнително обичайно общуване.

Това го различава от класическите случаи, определяни като „диви“ или ферални деца. С този термин обикновено се обозначават деца, израснали в крайна изолация от човешки контакт, без нормално усвояване на реч и социално поведение. При Иван става дума по-скоро за бездомно и тежко пренебрегвано дете, което за ограничен период намира защита сред животните.

Именно запазената реч вероятно е една от причините възстановяването му да бъде сравнително бързо. В ранните публикации се отбелязва, че скоро след настаняването си той вече посещава училище. По-късните разкази съобщават, че е попаднал в приемно семейство и е учил в кадетско училище, макар сведенията за тази част от живота му да са значително по-разпокъсани от данните за откриването му през 1998 година.

Историята на Иван впоследствие вдъхновява книги, театрални постановки и филми. Британската драматуржка Хати Нейлър създава пиесата „Иван и кучетата“, а по нея по-късно е заснет експерименталният филм „Лек и кучетата“. Тези произведения използват действителния случай като отправна точка, но не трябва да се приемат като документално възпроизвеждане на всяка подробност.

Най-впечатляващата част от случая не е твърдението, че Иван се превърнал в куче или че животните го възпитали като свой водач. Той запазва човешката реч, търси храна по човешки начин и разбира света около себе си като дете, принудено да оцелява. Необичайното е, че бездомните кучета му дават онова, което възрастните не успяват да осигурят — постоянна близост, топлина и защита.

Затова историята на Иван Мишуков не е приказка за момче, избрало дивата природа. Тя е разказ за дете, за което животът сред уличните кучета временно се оказва по-безопасен от живота сред хората.