Азиатската златна котка е средно голям хищник, който обитава горите на Южна и Югоизточна Азия. Тя е значително по-едра от домашната котка: тялото ѝ достига между 71 и 105 сантиметра, опашката е дълга около 40–56 сантиметра, а теглото обикновено е между 9 и 16 килограма. Мъжките са осезаемо по-едри от женските и понякога тежат със 50–75% повече.

Научното ѝ име е Catopuma temminckii, а видът е наричан и котка на Теминк. Въпреки външната прилика и общото име тя не е близък роднина на африканската златна котка. Генетичните изследвания я поставят по-близо до рядката борнейска котка и мраморната котка — други потайни представители на азиатските гори.

Името „златна“ създава погрешното впечатление, че всички животни изглеждат еднакво. Най-често козината е златистокафява или червеникава, но се срещат също сиви, тъмнокафяви и напълно черни екземпляри. В части от Китай, Индия и Бутан са заснети и петнисти животни с големи розетки, наподобяващи окраската на оцелот. Това необичайно разнообразие е сред най-интересните особености на вида.

Различните цветови форми не са отделни видове. Черна и рижа котка могат да принадлежат към една и съща популация, а фотокапаните понякога заснемат няколко варианта в сравнително малък район. Учените все още изследват дали определени цветове дават предимство в конкретни местообитания — например тъмната козина във влажните и сенчести планински гори. Засега връзката между окраската, надморската височина и условията на средата не е окончателно изяснена.

Лицето на животното е по-постоянен отличителен белег. От носа към бузите преминават светли линии, очертани с тъмнокафяво или черно. Светли и тъмни ивици има също около очите и по челото, а задната страна на закръглените уши е почти черна със сиво петно. Долната страна на опашката изсветлява към края и често се вижда, когато животното я носи повдигната.

Исторически азиатската златна котка е разпространена от Източните Хималаи през части от Индия, Непал, Бутан, Бангладеш и Южен Китай до Мианмар, Тайланд, Лаос, Камбоджа, Виетнам, Малайзия и остров Суматра. Днес разпространението ѝ е значително по-разпокъсано. Видът се смята за изчезнал от природата във Виетнам и Сингапур, а в някои други страни оцелява само в ограничени горски райони.

Котката е силно свързана с горите, но не живее само в тропическите низини. Фотокапани са я регистрирали в субтропични, планински, субалпийски и частично деградирали гори, както и в храсталаци и скалисти райони. В Бутан присъствието ѝ е потвърдено от под 100 до приблизително 4600 метра надморска височина — изключително широк диапазон за един вид дива котка.

Въпреки широкия ареал поведението ѝ остава слабо проучено. Повечето сведения идват от фотокапани, следи, анализ на изпражнения и наблюдения на малък брой животни. Данните показват, че тя може да бъде активна както през деня, така и през нощта, но в много райони се движи най-често в светлата част на денонощието или около изгрев и здрач. Това я различава от редица други горски котки, които са почти изцяло нощни.

Азиатската златна котка ловува предимно на земята, макар да може да се катери. Менюто ѝ зависи от района и включва гризачи, птици, влечуги, земноводни и дребни хищници. Улавя също мунтжаци, мишевидни елени и бодливи свинчета. Има съобщения за нападения над по-едри животни, включително млади диви прасета и домашни кози, но сензационните твърдения, че редовно поваля плячка, многократно по-голяма от нея, не отразяват основната ѝ диета. Най-важни изглеждат малките и средно големите гръбначни животни.

Единственото публикувано радиотелеметрично изследване проследява две котки в Тайланд. Женската използвала район от около 33 квадратни километра, а мъжкият — приблизително 48 квадратни километра. Само две животни обаче не са достатъчни, за да се правят общи заключения за целия вид, особено при толкова разнообразни местообитания.

За размножаването в природата също се знае малко. Смята се, че женската избира укритие в кухина на земята, под скали или паднали дървета. Бременността продължава около 80 дни, а най-често се раждат едно или две малки. Част от информацията за ухажването, звуците и маркирането на територията идва от животни, наблюдавани в плен, затова не може автоматично да бъде пренасяна върху дивите популации.

Около котката съществуват и местни вярвания. В някои популярни разкази от Югоизточна Азия тя е свързвана с огън, сила и защита срещу тигри, а месото или части от тялото ѝ са смятани за носители на жизненост. Тези представи не са биологични факти и се различават между общностите. За съжаление някои от тях подпомагат търсенето на кожи, кости и месо. IUCN определя незаконния лов като вероятно основната причина за намаляването на вида през последните поколения.

Котките попадат и в примки, поставени не специално за тях, а за диви свине, елени и други животни, използвани за месо. Такива примки действат безразборно и могат да опразнят иначе запазени на вид гори. Към лова се добавят изсичането на гори, земеделието, минната дейност, пътищата и раздробяването на местообитанията. В някои райони животните са убивани и след нападения над домашни птици или дребен добитък.

През 2025 година азиатската златна котка е преместена в категорията „Уязвим“ в Червения списък на IUCN. Оценката предполага спад от около 34% за приблизително три поколения, но специалистите подчертават голямата несигурност на данните. Глобалната популация е грубо оценена на около 7000 зрели животни, с възможен диапазон между 1000 и 12 000 — разлика, която показва колко малко всъщност знаем.

Азиатската златна котка не е невидима и не притежава свръхестествени способности. Тя просто живее в гъсти и труднодостъпни гори, движи се потайно и рядко позволява на хората да я наблюдават. Голямото разнообразие на козината ѝ допълнително създава впечатлението, че зад различните снимки стоят няколко вида. В действителност това е една необичайно приспособима котка, чието оцеляване зависи от гори, в които примките и ловът не достигат по-бързо от изследователите.