На сутринта на 21 октомври 1966 година децата в началното училище „Пантглас“ в уелското село Аберфан се събират за последния учебен ден преди ваканцията. Малко след девет часа върху селото се спуска огромна маса от вода, въглищен прах, камъни и земна маса. Тя разрушава къщи, преминава през стар железопътен насип и удря училището около 9:15 часа.

В рамките на минути част от сградата е погребана под плътен слой отпадъци. Загиват общо 144 души — 116 деца и 28 възрастни. В самото училище умират 109 деца и петима учители. Повечето ученици са на възраст между седем и десет години, което превръща катастрофата в загуба, засегнала почти цяла възрастова група в малката общност.

Над Аберфан се намират седем насипища, в които от началото на XX век се изхвърлят отпадъците от местните въглищни мини. До 1966 година в тях са натрупани около 2,1 милиона кубически метра материал. Активното по това време насипище №7 е разположено на стръмен склон над селото и постепенно достига значителна височина.

Проблемът не е само в размера му. Насипището е изградено върху терен с естествени извори и водоносни пластове. В дните преди катастрофата в района падат продължителни валежи, а водата прониква в сместа от въглищен прах, шисти и земна маса. Част от материала губи устойчивостта си и се превръща в тежка подвижна каша.

Сутринта работници забелязват слягане в горната част на насипището и преустановяват изхвърлянето на отпадъци. Няма обаче ефективна система, с която селото да бъде предупредено. Когато основната маса се откъсва, около 107 000 кубически метра материал тръгват надолу по склона. Свлачището унищожава 18 къщи, училището „Пантглас“ и част от съседното средно училище.

Първи започват да копаят местните жители и миньорите. Скоро към тях се присъединяват пожарникари, полицаи, войници, медицински екипи и доброволци. Работата е изключително трудна, защото сместа е гъста, тежка и продължава да се движи. Последното дете, извадено живо от разрушеното училище, е спасено около 11 часа. Телата на жертвите са откривани в продължение на дни.

Първоначално катастрофата е представяна като последица от необичайните валежи. Разследването обаче показва, че дъждът е непосредственият спусък, а не основната причина. Насипището е било разположено върху извори, отбелязани на картите, а в същия район и преди са ставали свличания. Има данни за движения на отпадъчната маса през 1944 и 1963 година, както и за опасения, изразявани от местни жители относно отпадъците над училището.

Няколко дни след трагедията британският парламент създава независим трибунал, ръководен от съдия Едмънд Дейвис. Разследването продължава месеци и разглежда управлението на насипищата, техническия контрол и действията на Националния въглищен борд — държавната организация, отговаряща за мините.

Заключението е категорично. Според трибунала катастрофата е можела и е трябвало да бъде предотвратена, а отговорността принадлежи на Националния въглищен борд. В парламента докладът е описан като свидетелство за административна небрежност, пренебрегнати предупреждения, липса на комуникация и неспазване на основни правила за безопасност.

Насипищата не били подлагани на достатъчен инженерeн контрол, а специалистите на организацията не давали ясни указания на служителите, които всекидневно работели върху тях. Не съществувала цялостна система за оценяване на риска за селото под хълма. Това превръща Аберфан не просто в минна авария, а в пример за институционален провал.

След трагедията от цял свят започват да пристигат дарения за семействата и за възстановяването на селото. Създаден е фондът за бедствието в Аберфан. Въпреки че отговорността е на държавния въглищен борд, през 1968 година фондът е принуден да участва със 150 000 паунда в разходите за премахване на останалите опасни насипища.

Това решение остава болезнено за местните хора, защото парите са дарени за жертвите и общността, а не за поправяне на щети, причинени от държавна организация. Едва през 1997 година британското правителство връща сумата, като официално признава, че тя никога не е трябвало да бъде вземана от фонда.

Катастрофата води и до промени в законодателството. Приети са правила за управление, наблюдение и инспектиране на минните насипища, включително Законът за мините и кариерите от 1969 година. Целта е подобни съоръжения повече да не бъдат оставяни без технически надзор и ясна отговорност.

Днес на мястото на училището се намира мемориална градина. Катастрофата често се описва като природно бедствие, но официалното разследване не оставя място за подобно оправдание. Валежите задействат свлачището, но опасността е създадена от начина, по който отпадъците са натрупвани и управлявани.

Историята на Аберфан остава важна не само заради броя на загиналите. Тя показва как предупрежденията, които изглеждат неудобни или скъпи за разглеждане, могат да бъдат пренебрегвани години наред — докато цената вече не се измерва в пари.