Мери Малън е родена в Ирландия през 1869 година и като млада жена заминава за Съединените щати. В Ню Йорк започва да работи като домашна прислужница, а по-късно се установява като готвачка в домовете на заможни семейства. Това е сравнително добре платена работа за жена имигрант в началото на XX век и Мери изгражда репутация на способна и търсена служителка. Никой не подозира, че здравата на вид готвачка носи в организма си бактерия, която може да убива.

През лятото на 1906 година Малън е наета в дома на богат нюйоркски банкер в курортното селище Ойстър Бей. Само няколко седмици по-късно шестима от единадесетте души в къщата се разболяват от коремен тиф. Случаят изглежда необичаен, защото районът разполага с добра канализация, водата е проверена, а семейството живее при условия, които би трябвало да ограничават риска от инфекция.

С разследването е натоварен санитарният инженер Джордж Сопър. Той проверява водоснабдяването, храната и контактите на семейството, а след това проследява предишните места, на които Мери е работила. Открива сходен модел: скоро след нейното пристигане в няколко различни дома са регистрирани случаи на тиф. До 1907 година Сопър свързва с нея най-малко 22 заболявания, разпределени между няколко малки и отделени във времето огнища. Това е важно уточнение — Мери не предизвиква една огромна епидемия, а поредица от семейни заразявания.

Коремният тиф се причинява от бактерията Salmonella Typhi. Тя се предава чрез поглъщане на храна или вода, замърсени с частици от изпражненията на болен човек или носител. Част от заразените продължават да отделят бактерията месеци или години, дори когато нямат никакви симптоми. Днес се смята, че около 1–5% от заболелите могат да се превърнат в хронични носители.

В началото на XX век идеята, че напълно здрав човек може да разпространява тежко заболяване, все още е нова и трудно разбираема дори за част от медицинските специалисти. За Мери тя изглежда абсурдна. Тя никога не е имала характерната продължителна температура, силна отпадналост и стомашни проблеми. Когато Сопър я намира и иска проби от кръв, урина и изпражнения, Мери го прогонва. От нейна гледна точка непознат мъж я обвинява в разпространяване на смъртоносна болест, въпреки че тя се чувства напълно здрава.

Здравните власти я задържат принудително през 1907 година. Изследванията откриват високи концентрации на тифозни бактерии в отделяните от нея проби и тя е изолирана в болницата на остров Норт Брадър край Ню Йорк. Мери оспорва задържането си в съда, но губи делото. По онова време няма сигурно антибиотично лечение, което да премахне хроничното носителство, а властите смятат, че тя представлява постоянен риск за хората, за които приготвя храна.

През 1910 година новият здравен комисар я освобождава при условие, че повече няма да работи като готвачка. Градът обещава да ѝ помогне да намери друга работа. Мери известно време се препитава като перачка и домашна помощница, но тези професии са по-тежки и значително по-ниско платени. Тя все още не приема, че е опасна, и постепенно се връща в кухните, понякога използвайки различни имена.

През 1915 година огнище на коремен тиф избухва в родилната болница „Слоун“ в Манхатън. Най-малко 25 души се разболяват, а двама умират. Разследващите откриват, че новата готвачка, представяща се като Мери Браун, всъщност е Мери Малън. Тя е задържана отново и върната на Норт Брадър Айлънд, където остава до края на живота си.

Точният брой на заразените от нея не може да бъде установен. В различни изследвания се посочват между 51 и 57 вероятни случая, разпределени в девет огнища, а най-малко три смъртни случая традиционно се свързват с работата ѝ. Част от връзките са доказани чрез епидемиологично проследяване, но други са вероятни, а не лабораторно потвърдени според съвременните стандарти.

Мери често е описвана като жена, която съзнателно продължила да убива хора. Това представяне е твърде опростено. След първото си освобождаване тя действително нарушава обещанието да не готви и така излага други хора на риск. В същото време е живяла в епоха, когато понятието „здрав носител“ едва започва да навлиза в медицината, обясненията към нея са били ограничени, а отношението на пресата е открито враждебно и унизително.

Още по-труден е въпросът за начина, по който е наказана. Към момента на смъртта ѝ през 1938 година здравните власти в Ню Йорк вече са установили повече от 400 други безсимптомни носители на Salmonella Typhi. Никой от тях не е държан в доживотна изолация. Разликата се обяснява отчасти с отказа на Мери да сътрудничи и с връщането ѝ към готвенето, но историците обръщат внимание и на положението ѝ на бедна ирландска имигрантка без семейство, влияние или средства за добра юридическа защита.

След инсулт през 1932 година Мери остава частично парализирана. Умира шест години по-късно, на 69-годишна възраст, след като прекарва общо около 26 години в принудителна изолация през двата периода на задържане. Името ѝ остава в езика като обидно определение за човек, който разпространява неприятности, но реалната ѝ история е далеч по-сложна.

„Тифоидна Мери“ не е просто разказ за безотговорна готвачка. Това е един от първите известни случаи, при които общественото здраве се сблъсква с безсимптомното разпространение на заболяване. Мери е реална опасност за хората около себе си, но същевременно е човек, лишен от свобода в продължение на десетилетия без ясна процедура за лечение или освобождаване. Именно това напрежение между защитата на обществото и правата на отделния човек прави случая актуален повече от век по-късно.