Лятото на 1941 година. Нацистка Германия стартира операция „Барбароса“ и нахлува в Съветския съюз. Мощните танкови дивизии на Вермахта (Panzer) помитат всичко по пътя си, напредвайки неумолимо към Москва. Червената армия е в шок, изпитва остра липса на противотанкови оръжия и търси всякакъв начин да спре стоманените чудовища.

В това състояние на абсолютно отчаяние, съветското командване дава зелена светлина на един проект, разработен още през 1930-те години: използването на „собаки-истребители танков“ (кучета-унищожители на танкове).

Учебният лагер: Павлов и инстинктът за глад

Идеята се базирала на условните рефлекси, прочути от експериментите на Иван Павлов. Тренировките били колкото прости, толкова и жестоки. Кучетата (предимно немски овчарки и улични песове) били държани гладни с дни. След това храната им била поставяна изключително и само под дъното на спрели съветски танкове.

Животните бързо научавали, че единственият начин да оцелеят е да се мушнат под огромната метална машина. След като този рефлекс бил изграден, ги обличали със специални брезентови хамути. Върху тях били прикрепвани две торби с общо 10 до 12 килограма тротил.

Механизмът за детонация бил елементарен: от гърба на кучето стърчал 20-сантиметров дървен лост. Когато кучето се шмугнело под вражеския танк, лостът се огъвал от допира с металното дъно на машината, издърпвал предпазителя и детонирал експлозива, унищожавайки най-уязвимата част на танка (корема му), заедно с животното.

Сблъсъкът с реалността: Кървавият хаос на фронта

На хартия планът изглеждал безпогрешен. Но когато първите отряди с кучета-камикадзе били изпратени на фронтовата линия през есента на 1941 г., реалността на войната жестоко наказала съветските инженери. Те допуснали три фатални грешки:

1. Проблемът с горивото (Миризмата на смъртта) Кучетата имат невероятно обоняние. По време на тренировките те били хранени под съветски танкове, които работели на дизелово гориво. Германските танкове обаче използвали бензин. Когато били пуснати на бойното поле, кучетата подушвали непознатата бензинова миризма на врага, обръщали се и тръгвали да търсят познатата миризма на дизел... право към съветските танкове.

2. Шумът на истинската война По време на обучението съветските танкове обикновено стояли неподвижни или се движели бавно, без да стрелят. На фронта германските машини ревели зловещо, стреляли с оръдията си, а куршумите свистели навсякъде. Ужасените кучета, с 12 кг експлозив на гърба, се паникьосвали. Много от тях отказвали да се приближат до машините и се опитвали да избягат.

3. Приятелски огън и трагедията на водачите Най-страшният сценарий се разигравал, когато паникьосано куче се обръщало и побягвало обратно към съветските окопи, търсейки закрила при своя водач. Тъй като лостът за детонация вече бил активиран за „бойна готовност“, всяко по-рязко отъркване в стените на окопа водело до експлозия сред съветските войници. За да предотвратят това, водачите често били принуждавани със сълзи на очи да застрелват собствените си кучета, преди те да стигнат до окопите.

Реакцията на германците

Първоначално германските войници били стъписани от гледката на кучета, тичащи към тях с дисаги. Когато разбрали каква е целта им, германското командване издало заповед всяко куче на Източния фронт да бъде разстрелвано на място, без значение дали има хамут или не.

Германската пропагандна машина веднага се възползвала от ситуацията. Луфтвафе започнало да разхвърля листовки над съветските позиции, в които пишело: „Съветските войници са толкова големи страхливци, че пращат кучета да вършат мъжката работа!“

Истината за „успеха“ на програмата

Съветската пропаганда по-късно твърди, че кучетата са унищожили около 300 германски танка. Съвременните историци обаче са категорични, че това число е силно преувеличено. Реалният брой вероятно е няколко десетки.

Въпреки че програмата съществува формално до 1943 г., нейната употреба е драстично намалена още през 1942 г., когато Червената армия започва да получава по-модерни противотанкови оръжия (като противотанкови пушки и базиуки от съюзниците). Оцелелите кучета били преквалифицирани за далеч по-благородни задачи – откриване на мини, спасяване на ранени и пренасяне на съобщения.

Заключение

Историята на съветските противотанкови кучета е мрачно напомняне за това колко далеч може да стигне човечеството в моменти на пълно отчаяние. Тези животни не са имали избор, не са разбирали идеологиите и не са знаели какво носят на гърба си. Тяхната единствена вина е била, че са били гладни и са вярвали на хората, които в крайна сметка са ги изпратили на сигурна смърт.