През януари 2026 г. в Nature е публикувано изследване, което попада точно в една от най-слабо познатите части на човешката история. Международен екип анализира останки от Grotte à Hominidés — пещера в Thomas Quarry I в покрайнините на Казабланка, Мароко. Фосилите са на около 773 000 години, което ги поставя в период, когато според генетичните модели е започвало голямото разделяне на линиите, довели до съвременните хора, неандерталците и денисовците.

Това е важно, защото знаем сравнително много за хората отпреди два милиона години и разполагаме с далеч повече останки от последните няколкостотин хиляди години. Между приблизително един милион и 600 000 години назад, особено в Африка, фосилният запис е значително по-беден. Именно в този интервал трябва да се търсят популациите, от които постепенно се оформят по-късните човешки линии.

Самото място е известно от десетилетия. Още през 1969 г. при работата в кариерата е намерена човешка долна челюст. По-късните систематични разкопки разкриват още останки, а през 2008 г. е открита една от най-добре запазените челюсти, включени в новото изследване.

Сред находките има части от челюсти на възрастни, челюст на дете, отделни зъби, прешлени и бедрена кост. Но учените не просто получават няколко нови човешки кости. Те получават нещо много по-ценно — фосили с необичайно точна възраст.

Как разбират, че са точно на 773 000 години?

Отговорът идва не от самите кости, а от магнитното поле на Земята.

Нашата планета периодично сменя магнитната си полярност. Последното голямо обръщане е известно като прехода Матуяма–Брюнес и е станало приблизително преди 773 000 години. Когато минерали като магнетит се отлагат в седиментите, те могат да запазят посоката на тогавашното магнитно поле. Така пластовете се превръщат в своеобразен геоложки запис.

Изследователите вземат около 180 магнетостратиграфски проби и успяват да проследят самото обръщане на полюсите в пластовете около фосилите. Това позволява останките да бъдат датирани на 773 000 ± 4 000 години — изключителна точност за находки от тази епоха.

И точно възрастта им прави анатомията толкова интересна.

Челюстите и зъбите не изглеждат напълно като тези на по-старите представители на Homo erectus, но не притежават и чертите на истински Homo sapiens или неандерталци. Вместо това представляват мозайка от стари и по-нови характеристики. Формата на долната челюст остава сравнително примитивна, докато някои особености на зъбите вече напомнят на по-късни човешки популации.

Авторите не дават на находките ново име на човешки вид. Според тях най-подходящо е да бъдат разглеждани като еволюирала северноафриканска форма на Homo erectus в широк смисъл. Те са по-напреднали анатомично от по-старите африкански представители на този вид, но все още не са нито Homo sapiens, нито неандерталци.

Това поставя мароканските хора на изключително интересно място върху родословното дърво.

Генетичните изследвания предполагат, че последният общ прародител на Homo sapiens, неандерталците и денисовците е живял приблизително между 765 000 и 550 000 години назад. Мароканските фосили са почти точно в началото на този период.

Досега един от най-сериозните кандидати за популация близо до този общ прародител беше Homo antecessor, известен от Атапуерка в Испания и датиран приблизително между 950 000 и 770 000 години. Това позволяваше да се обсъжда възможността важна част от това разклоняване да е станала в Европа.

Новите фосили усложняват картината.

Мароканските хора са почти връстници на Homo antecessor, но анатомично се различават от него. Според авторите това показва, че още около 773 000 години назад вероятно вече са съществували различаващи се популации в Европа и Северна Африка. Мароканската линия може да е близка до основата на клона, който по-късно води към Homo sapiens.

Това не означава, че е открит „първият Homo sapiens“.

Най-старите широко приемани ранни представители на нашия вид остават много по-млади. Фосилите от Джебел Ирхуд, също в Мароко, са на около 315 000 години. Между тях и хората от Thomas Quarry I стоят повече от 450 000 години еволюция. Новото откритие по-скоро показва как може да е изглеждала една много по-дълбока африканска популация, близка до корените на нашата линия.

Пещерата разказва и нещо за живота им.

Освен човешките останки са открити хиляди животински кости и около 300 каменни артефакта от кварцит и кремък, свързани с ашелската каменна технология. Пещерата обаче вероятно е използвана и от големи хищници. Върху човешката бедрена кост има следи от зъби и счупвания, които най-добре съответстват на дъвчене от хиени скоро след смъртта. Не може да се установи дали човекът е бил убит от хищник или тялото му е намерено впоследствие.

Това е интересен детайл, защото ни напомня, че тези древни хора не винаги са били безспорните господари на средата си. Те са обработвали камък и са могли да се справят с големи животни, но в плейстоценска Африка понякога са били ловци, а друг път — потенциална плячка.

Затова заглавието, че тези фосили „променят историята на човека“, има известна основа, но трябва да се разбира правилно.

Откритието не пренаписва изведнъж цялото човешко родословие и не доказва, че хората от Казабланка са нашите преки прадеди. То запълва критично празно място във фосилния запис и показва, че в Северна Африка преди около 773 000 години вече е имало човешка популация с комбинация от характеристики, която я поставя близо до ранните етапи на линията Homo sapiens.

Това подсилва по-широката картина, според която произходът на нашия вид не трябва да се търси в една малка точка или в един-единствен „липсващ прародител“. Все повече данни сочат към дълга еволюционна история на различни африкански популации, които са се разделяли, срещали и вероятно обменяли гени в продължение на стотици хиляди години.

А фосилите от Казабланка ни позволяват да надникнем почти 800 000 години назад — точно около момента, когато някои от най-важните клони на човешкото семейство започват да се разделят.