През 1946 година изследователят Винсент Шефър работи в лабораториите на General Electric върху проблем, който първоначално няма нищо общо с управлението на урагани. Учените изследват преохладената вода в облаците — капчици, които могат да останат течни дори при температури под нулата. Шефър установява, че когато към такава среда бъде добавен сух лед, водата бързо образува огромно количество ледени кристали. На 13 ноември 1946 г. той пренася експеримента извън лабораторията: от малък самолет разпръсква сух лед в облак и наблюдава образуването на ледени кристали и снежни завеси под него.

Откритието изглежда огромно. Ако фазата на водата в облака може да бъде променена по изкуствен начин, възможно ли е човек да стимулира сняг, да разсейва мъгла, да увеличава валежите или дори да влияе върху големи атмосферни системи? Колегата на Шефър, нобеловият лауреат Ървинг Лангмюр, вижда в технологията потенциал за истинска модификация на времето. Друг учен от екипа, Бърнард Вонегът, разработва метод за използване на сребърен йодид като ледообразуващ агент. По време на Project Cirrus са изследвани и двата подхода, макар при прочутия експеримент с ураган да е използван именно сух лед.

General Electric скоро осъзнава и другата страна на въпроса. Ако след експеримент за предизвикване на дъжд настъпи наводнение, кой носи отговорност? Вътрешната история на проекта показва, че опасенията за съдебни искове са една от причините следващите полеви операции да бъдат поставени под контрола на правителството. На 28 февруари 1947 г. започва договор с Army Signal Corps, а проектът е съвместно подкрепен от армейския Signal Corps и Office of Naval Research, с самолети и персонал от военновъздушните сили. Името Project Cirrus официално влиза в употреба на 25 август 1947 година.

Първоначалната програма включва сравнително малки облаци, мъгли и изследвания на валежите. Но само няколко месеца по-късно се появява значително по-смела идея — да се провери дали същата техника може да повлияе на ураган. Целта на правителствените специалисти е да проучат дали засяването изобщо може да бъде извършено в такава буря и в перспектива дали тропическите циклони биха могли да бъдат отслабвани или дори насочвани.

На 12 октомври 1947 г. ураган, обозначаван тогава от Air Force Hurricane Office като „King“, преминава над Флорида и се отправя на североизток към открития Атлантик. Това изглежда като идеалния кандидат — бурята вече се отдалечава от сушата и според тогавашните очаквания не би трябвало отново да представлява опасност. На следващия ден Project Cirrus изпраща самолети към нея.

На 13 октомври водещият B-17 се движи покрай външните облачни слоеве на урагана. Учените не навлизат в окото и избягват най-мощната гръмотевична зона, тъй като част от навигационното оборудване не работи надеждно. В продължение на около половин час самолетът изминава приблизително 110 мили и разпръсква 80 паунда — около 36 килограма — сух лед. След това са направени още две концентрирани изсипвания по 50 паунда в голям купест облак. Общото количество достига приблизително 82 килограма.

Наблюдателите виждат промени. Там, където е разпръснат сухият лед, сравнително еднородната облачна покривка започва да се разкъсва и се появяват области със снежни кристали. В доклада е оценено, че видимото изменение обхваща около 300 квадратни мили. Това показва, че засяването действително може да промени част от облачната микрофизика. То обаче не доказва, че е променено движението на целия ураган.

И точно тогава започва проблемът.

На следващия ден изследователите не откриват урагана там, където очакват. Центърът му се намира приблизително 160 километра западно от прогнозираното положение. Бурята е направила завой от около 135 градуса, насочила се е обратно на запад и се усилва. На 15 октомври достига района на Савана, Джорджия. Според NOAA щормовият прилив причинява една смърт, а щетите в Джорджия и Южна Каролина са оценени тогава на около два милиона долара.

За обществеността връзката изглежда очевидна: учени хвърлят сух лед в урагана, а след това той обръща и удря сушата.

Допълнително масло в огъня налива самият Ървинг Лангмюр. Според историческия преглед на NOAA той заявява, че е „99% сигурен“, че засяването е предизвикало промяната в курса. Започват обвинения и заплахи за съдебни искове. За първи път въпросът кой би носил отговорност за изкуствено променено време престава да бъде теоретичен.

Метеоролозите от Weather Bureau обаче не са убедени. Ръководителят на службата Франсис Райхелдерфер възлага да бъдат потърсени исторически урагани, които са извършвали подобни резки завои без никаква човешка намеса. Такъв аналог е открит. По-късни реконструкции стигат и до още по-силен аргумент — има данни, че бурята е започнала промяната в движението си още преди самото засяване. Днес няма надеждни доказателства, че Project Cirrus е причинил завоя към Джорджия.

Има и друг проблем. Ураганът представлява огромна динамична система, чието движение се определя основно от мащабните въздушни течения около него. Това, че сухият лед е променил облаци в ограничен участък, не означава автоматично, че може да завърти цялата буря. Самият Лангмюр непосредствено след експеримента признава едно от най-важните заключения: изследователите трябва да научат „огромно повече“ за природата на ураганите.

Популярната версия често завършва с твърдението, че след катастрофата Project Cirrus веднага е прекратен. Това също не е точно. Експериментите на Project Cirrus продължават още години, включително опити със сух лед и сребърен йодид в Ню Мексико и други райони, а последният договор остава в сила до септември 1952 г. Това, което не е повторено в рамките на проекта, е дръзкото засяване на ураган.

Идеята се връща по-късно. През 1962 г. започва Project STORMFURY, при който учени отново опитват да отслабват урагани, този път чрез сребърен йодид. Десетилетия наблюдения впоследствие показват фундаментален проблем: повечето урагани съдържат твърде малко преохладена течна вода и твърде много естествен лед, за да работи предложената схема. Освен това ураганите естествено преминават през структурни промени, които могат да изглеждат точно като очаквания ефект от засяването.

Project Cirrus не доказва, че човек може да управлява урагани. Той доказва нещо по-ограничено, но важно — определени преохладени облаци могат физически да бъдат променяни чрез изкуствено образуване на лед. Случаят от 1947 г. остава известен заради невероятното съвпадение между експеримента и последвалия завой на бурята. Именно това съвпадение показва и един от основните проблеми в науката за модификация на времето: да предизвикаш промяна в облак е едно; да докажеш, че именно ти си променил времето, е съвсем друго.