Аксолотълът е едно от онези животни, които сякаш са сглобени от характеристики, които не би трябвало да се срещат заедно. Има четири крака като възрастна саламандра, но от двете страни на главата му остават големи перести външни хриле. Живее изцяло във вода, запазва опашната си перка и дори след достигането на полова зрялост изглежда като ларва. Това не е заболяване или незавършено развитие, а естествена особеност на вида Ambystoma mexicanum. Биолозите я определят като паедоморфоза, а в случая на аксолотъла тя се дължи на неотения — забавяне на телесното развитие спрямо половото съзряване.

Повечето саламандри започват живота си като водни ларви с външни хриле, а след това преминават през метаморфоза и придобиват форма, по-подходяща за живот на сушата. Аксолотълът обикновено пропуска този преход и остава воден през целия си живот. Причината е свързана с ниската активност на системата, контролираща щитовидните хормони. При лабораторни условия метаморфоза може да бъде предизвикана чрез подходящи хормони, което показва, че механизмът не е напълно загубен.

Тази „вечна младост“ обаче не е причината аксолотълът да се превърне в знаменитост сред биолозите. Истинската му суперсила е регенерацията.

Ако животното загуби крак, на мястото на раната не просто се образува белег. Клетките около увреждането започват сложен процес, при който се формира структура, наречена бластема — маса от активирани клетки, от която постепенно се изграждат отново кости, мускули, кожа, нерви и кръвоносни съдове. Новият крайник възстановява правилната си форма и може отново да бъде използван.

Способностите му не свършват с краката. Аксолотълите могат да регенерират опашката и гръбначния мозък, както и увредени части от сърцето и определени области на мозъка. Именно затова животното се използва като един от най-важните модели за изследване на регенерацията при гръбначните животни. През 2025 г. например учени показаха, че дори неврони в мозъка участват в сигналната система, необходима за успешното възстановяване на опашката.

Тук обаче интернет версиите често отиват твърде далеч. Аксолотълът не може безкрайно и безусловно да възстановява всяка част от тялото си. Видът притежава изключителна регенеративна способност, но тя има биологични ограничения. Експерименти показват, че многократното ампутиране на един и същ крайник може силно да наруши способността му да започне нова регенерация. Това прави животното още по-интересно за науката, защото позволява да се сравнят успешната и провалената регенерация.

Още една изненада се крие в ДНК му. През 2018 г. учените публикуват генома на аксолотъла и установяват, че той съдържа приблизително 32 милиарда базови двойки — около десет пъти повече от човешкия геном. Това не означава, че животното има десет пъти повече гени. Огромната разлика до голяма степен се дължи на изключително дълги некодиращи и повтарящи се участъци от ДНК. Размерът на генома години наред прави пълното му секвениране сериозно техническо предизвикателство.

Необичайният розов аксолотъл, който най-често се вижда в интернет, също не показва типичния външен вид на вида в природата. Много животни, развъждани в плен, са бели или розови с черни очи или албиноси. Дивите аксолотъли обикновено са тъмни, кафеникаво-зелени и петнисти, което ги прикрива сред растителността и тинята. UNAM изрично отбелязва през 2026 г., че характерната дива окраска е тъмна зеленикаво-кафява.

Исторически аксолотълът е обитавал езерната система в долината на Мексико. Разрастването на Мексико Сити, пресушаването и преобразуването на езерата постепенно унищожават почти целия му естествен ареал. Днес дивият Ambystoma mexicanum е ограничен основно до каналите и влажните зони на Сочимилко в южната част на града. Видът е класифициран като критично застрашен.

Там ситуацията е драматична. Оценките сочат около 6000 аксолотъла на квадратен километър през 1998 г., докато преброяването през 2014 г. дава приблизително 36. Основните причини са замърсяването, урбанизацията, загубата на местообитания и внесени риби като тилапията и шарана, които конкурират аксолотъла и изяждат яйцата и малките му.

Новото преброяване на UNAM започна през 2024 г. и използва както традиционни методи, така и търсене на екологична ДНК във водата. Към юни 2026 г. окончателните резултати все още се обработват. Учените вече са открили следи от ДНК на аксолотъл в каналите, но подчертават, че състоянието на дивата популация остава тревожно.

Има и обнадеждаващи резултати. В изследване, публикувано през 2025 г., 18 аксолотъла, родени и отгледани в плен, са пуснати в възстановена зона на Сочимилко и в изкуствено влажно местообитание. Всички преживяват периода на наблюдение, а повторно уловените животни дори са увеличили теглото си — знак, че успешно са намирали храна. След края на наблюдението две животни са станали жертва на големи бели чапли, което показва, че връщането в природата носи и напълно естествени рискове.

Името на животното също е много по-старо от съвременната му популярност. То идва от езика науатъл и е свързано с Шолотъл (Xolotl) — божество от света на ацтекската митология, което според един от разказите приема различни форми, докато се опитва да избегне смъртта, и накрая се превръща във водно същество. Днес аксолотълът се е превърнал в един от най-разпознаваемите символи на Мексико.

Парадоксът е забележителен. Човечеството отглежда огромен брой аксолотъли в лаборатории и домашни аквариуми, изучава генома им и се опитва да разбере как възстановяват изгубени части от тялото си. В същото време животното, което може да регенерира толкова много от себе си, не може само да възстанови унищоженото си местообитание. Дали ще продължи да съществува като див вид зависи не от необикновената му биология, а от това дали ще бъде запазено Сочимилко.