В южната част на Венецуела, в щата Боливар, се издига масивът Сарасариняма — едно от прочутите тепуи на Гвианската планинска земя. Тепуите са масивни плата с плоски върхове и стръмни стени, изградени от изключително древни пясъчници. Сарасариняма е особено необичаен, защото голяма част от високите му райони са покрити с гора, а сред нея се отварят огромни вертикални пропасти, почти невидими, докато човек не се озове над тях.

Най-известната е Сима Хумболт, наричана още Sima Mayor — Голямата пропаст. Тя представлява огромна срутена кухина в кварцовия пясъчник. Измерванията от спелеоложките експедиции дават дълбочина около 314 метра. Отворът е приблизително 350 метра широк, а кухината се разширява навътре; изчисленият ѝ обем достига около 18 милиона кубически метра. По обем тя е сред най-големите известни срутени кухини в кварцови пясъчници и е сравнима с някои от гигантските карстови пропасти, образувани във варовик.

Именно скалата прави Сима Хумболт толкова интересна за геолозите.

Огромните понори обикновено се свързват с варовикови райони, защото варовикът сравнително лесно се разтваря от слабо кисела вода. Сарасариняма обаче е изграден основно от кварцови пясъчници от формацията Матауи. Подобни скали са на повече от 1,5 милиарда години, а кварцът е много по-устойчив на разтваряне. На пръв поглед не би трябвало в него лесно да се появяват огромни пещери.

Дълго време това поражда различни обяснения. Една от ранните хипотези предполага участие на горещи хидротермални води, които биха могли по-бързо да разтварят силициевите минерали. Ново подробно геоложко изследване, публикувано през 2019 г., обаче стига до друго заключение.

Водата прониква през пукнатини и разломи в пясъчника. Там тя изключително бавно атакува контактите между кварцовите зърна и по-слабите пластове, съдържащи глини като каолинит и пирофилит. Постепенно здравата скала губи свързаност и се превръща в ронлив пясъчен материал — процес, известен като аренизация. Подземните води отнасят освободените частици и създават все по-големи кухини.

С разширяването им покривът започва да се пропуква и срутва. Срутванията постепенно се придвижват нагоре, докато един ден огромна част от повърхността пропада. Така се образува гигантската вертикална шахта. Следователно Сима Хумболт не е „кратер“, оставен от метеорит или вулкан, както понякога се твърди в социалните мрежи. Тя е резултат от милиони години подземно изветряне, ерозия и механично срутване.

Не по-малко интересна е историята на нейното откриване.

Тук различните източници дават различни години. Много популярни разкази посочват 1961 г., когато пилотът Хари Гибсън забелязва огромните отвори от въздуха. По-ново научно изследване върху геологията на Сарасариняма посочва, че още през 1952 г. пилотът Чарлз Баухан вероятно е първият човек, забелязал двете гигантски депресии от въздуха. Сигурното е, че истинското им изследване започва много по-късно.

През 1974 г. е организирана голяма експедиция под ръководството на венецуелския изследовател Чарлз Брюър-Кариас. В нея участват около 30 души — ботаници, геолози, орнитолози, спелеолози, лекари и други специалисти. Логистиката е изключително трудна. Хеликоптери прехвърлят хора и оборудване до върха, но растителността е толкова гъста, че дори движението между лагера и пропастите се оказва сериозен проблем.

Изследователите слизат в Сима Хумболт и откриват не голо каменно дъно, а гора.

Почти отвесните стени създават впечатлението за напълно отделен свят. На дъното има дървета, храсти, мъхове и влажни местообитания, които живеят под различни условия на светлина и влажност от тези върху платото. Именно оттук идва популярното описание на пропастта като „изгубена екосистема“.

Но тук интернет историите отново прекаляват.

Дъното не е биологично запечатано от останалия свят. Изследователи установяват, че много дървета там се срещат и в по-ниските гори около масива. Птици като гуачаро, папагали и плодоядни прилепи могат да пренасят семена в пропастта. Под колонии на гуачаро например са открити огромни натрупвания от семена на различни растения, внесени отвън.

Това не означава, че районът няма необичайна биология. Напротив. Сарасариняма е силно изолиран масив с висока степен на ендемизъм. При експедиция през 2002 г. учените регистрират 32 вида земноводни и влечуги и описват няколко нови за науката вида. Във влажните части на самата Сима Хумболт е откривана в значителна численост жабата Stefania riae, позната само от Сарасариняма.

Само на около 700 метра от Хумболт се намира друга гигантска пропаст — Сима Мартел, дълбока около 248 метра. През 1976 г. съвместна венецуелско-полска експедиция изследва подробно двете кухини и открива още една — Сима де ла Лувия, която води към значителна система от подземни галерии. Тези експедиции окончателно показват, че под повърхността на тепуито съществува сложна мрежа от пещери и водни пътища.

Това променя представата на геолозите за подобни пейзажи. До тези открития големите пещерни системи почти автоматично се свързват с варовик. Сарасариняма показва, че при достатъчно време, вода и подходяща структура дори изключително устойчиви кварцови пясъчници могат да бъдат преобразени в огромни подземни кухини.

Районът е защитен още от XX век, а днес Сарасариняма попада в рамките на огромния Национален парк Каура, който включва и предишния парк Jaua–Sarisariñama. Венецуелската служба за парковете посочва, че защитената зона обхваща милиони хектари почти недокоснати гори.

Сима Хумболт често е представяна като мистериозна дупка към „друг свят“. Реалната ѝ история е може би още по-впечатляваща. Под привидно стабилната гора водата е работила почти незабележимо в продължение на огромни геоложки периоди, докато цели пластове скала постепенно губят опора и се срутват.

На повърхността остава почти идеален отвор с размерите на няколко футболни игрища. На дъното му расте гора.

Не защото Сима Хумболт е портал към изгубен свят, а защото понякога самата Земя има достатъчно време да изгради пейзаж, който изглежда невъзможен.