Структурата Ришат, по-известна като Окото на Сахара, се намира върху платото Адрар в северната част на Мавритания. Тя представлява система от концентрични скални пръстени с диаметър около 40 километра. Размерът ѝ е толкова голям, че формата трудно може да бъде разпозната от земята, но се вижда ясно на сателитни снимки и от ниска околоземна орбита. Още от първите пилотирани космически мисии структурата служи като лесно разпознаваем ориентир за астронавтите.

Погледната отгоре, Ришат прилича на мишена или на огромно око, насочено към небето. Редуващите се кръгове имат различни цветове и височини, защото са изградени от скали с различна твърдост. По-устойчивите кварцитни пластове образуват хребети, докато по-меките скали между тях са били износени по-бързо и днес представляват по-ниски долини.

Когато структурата започва да се изследва по-сериозно през XX век, нейната кръгла форма кара част от учените да предположат, че е останала след падането на голям метеорит. Подобни удари действително могат да образуват кръгли кратери с централно издигане и пръстеновидни зони.

При Ришат обаче не са открити характерните следи от мощен космически удар. Липсват убедителни доказателства за ударно преобразуване на скалите, а геоложката структура се различава от потвърдените метеоритни кратери. Днес обяснението за космически произход е отхвърлено и Ришат се разглежда като силно ерозирал геоложки купол.

Образуването му започва дълбоко под земната повърхност. Магмен материал се издига нагоре и упражнява натиск върху намиращите се над него седиментни пластове. Вместо непременно да избухне като обикновен вулкан, магмата повдига слоевете и оформя голям купол. В района са открити магмени интрузии, пръстеновидни дайки и скали, променени от горещи течности, циркулирали през пукнатините. Геоложките данни показват сложна история, включваща няколко периода на магмена и хидротермална активност.

След издигането започва дълъг процес на разрушаване. Вятърът, водата и температурните промени постепенно премахват горната част на купола. Тъй като пластовете имат различна устойчивост, те не се износват равномерно. По-твърдите слоеве остават като кръгови хребети, а по-меките се превръщат във вдлъбнатини. Резултатът е структура, напомняща разрязана глава лук, при която ерозията е разкрила последователните скални слоеве.

Пустинният пейзаж около нея допринася за днешния ѝ вид. Сахара невинаги е била толкова суха, а през различни периоди в региона е имало повече вода и растителност. Водната ерозия вероятно е участвала в оформянето на релефа, докато днес основна роля имат вятърът, пясъкът и редките, но понякога силни валежи.

Необичайната форма на Ришат неизбежно поражда и по-смели обяснения. Една от популярните интернет теории твърди, че структурата е останка от Атлантида. Привържениците ѝ посочват концентричните кръгове, които напомнят описанието на островния град в диалозите на Платон.

Визуалната прилика обаче не е доказателство за древен град. Геоложките изследвания показват, че пръстените са естествени скални пластове, създадени от издигане и ерозия в продължение на огромен период от време. Те не представляват изградени стени или канали, а част от структура, която е много по-стара от човешката цивилизация.

Това не означава, че районът никога не е бил посещаван от хора. В и около структурата са откривани праисторически каменни оръдия, свидетелстващи, че древни човешки групи са използвали местните ресурси. Подобни находки обаче показват човешко присъствие в региона, а не съществуването на изгубен високоразвит град.

Окото на Сахара е впечатляващо именно защото не се нуждае от обяснения с метеорити или изчезнали цивилизации. То е резултат от процеси, протичали дълбоко под земята и продължили на повърхността чрез милиони години ерозия. От Космоса изглежда почти изкуствено, но концентричните му пръстени всъщност са своеобразен разрез през геоложката история на Северозападна Африка.